НачалоБГАГоПубликацииТурнириПрепраткиФорумEnglish
Българска Го Асоциация arrow Публикации arrow Кратка история на Го в Източна Азия
Кратка история на Го в Източна Азия Печат Е-мейл
Автор Станислав Трайков   
09.02.2008 г.

Го вероятно достига подобна на съвременната си форма още преди първите историци да започнат да пишат – възникването й навярно ще си остане забулено в митове. Според една китайска легенда (спомената в книгата Ши Бен от Периода на сражаващите се царства), Го е създадена преди повече от четири хилядолетия от император Яо, а синът му Дан Чу станал умел играч (но не и император). Не се знае защо и кога е написана тази легенда, но тя естествено не може да е основа за утвърждаване на античността на Го. Можем обаче да разгледаме по-късните и по-благонадеждни сведения.

gohist.jpgНай-ранните писмени източници, споменаващи играта, Дзо Джуан и Аналектите (Беседи и съждения), позволяват да заключим, че Го вече е била популярна игра в Китай през VI в. пр.н.е. Дали се е играла и по-рано е въпрос на спекулация. Най-старата открита дъска за Го е порцеланова, от времето на династия Западна Хан (206 г. пр.н.е. - 24 г. н.е.), с решетка 17 на 17.

Въпреки неясностите за произхода в древността, знаем, че през първото хилядолетие от н.е. Го се развива в Китай, възприемана като играта на аристокрацията (сянчи, китайският шах, е играта на масите) и достига до Корея и Япония.

През VIII в. Го вече е установена игра в хеянския имперски двор и скоро става популярна сред цялото население. След обединението на Япония през 1603 г., шогунът Токугава Иеясу назначава най-добрия играч на това време, будисткия монах Никай (известен по-късно като Хонинбо Санса), на длъжността годокоро, т.е. глава на новосъздаденото правителствено бюро по Го. Малко след това се създават четирите Го къщи (школи), поддържани от държавата.

Може да се каже, че с това се поставя началото на професионалното Го. Четирите къщи, Хонинбо, Хаяши, Иноуе и Ясуи, скоро са в яростна конкуренция за титлата мейджин, присъждана само на безспорно най-добрия играч на своето време (ако има такъв) и поста годокоро, в който може да встъпи само мейджин.

Съперничеството на къщите кулминира в Оширого – игри в замъка на шогуна, които от 1664 г. се провеждат ежегодно. Хонинбо Шусаку (1829-62 г.), един от двамата играчи, днес наричани кисей (Го светци), става знаменит с това, че не губи нито една от своите игри в Оширого.

Го школите развиват изключително интензивно играта. Обучението е отчасти езотерично, изследват се вариации на позиции, които школите пазят в тайна, изчаквайки решаващи срещи помежду си. Най-добрите играчи, поддържани с държавните стипендии към школите, се радват и на редица други привилегии, като право да пътуват из Япония, което им позволява да се посветят на Го, освободени от всекидневните грижи. В края на периода Едо, изкуството на Го в страната е далеч пред Китай и Корея.

След Реставрацията Мейджи (1868 г.) настъпват трудни времена за Го в Япония. Държавната поддръжка се прекратява, възникват спорове и кавги, но професионалното Го продължава да съществува. През 1924 г. се основава Нихон Ки-ин, която и до днес е асоциацията, обединяваща Го играчите в Япония. През 30-те години У Чинюан (р. 1914 г.) и Китани Минору (1909-1975 г.) поставят началото на модерната Го игра с движението Шин фусеки, изследващо нови стратегии за развитието на центъра, страните и ъглите, противпоставяйки се на кодифицирания класически стил от Златната ера на Го (XIX в., времето на Шусаку).

В Китай, през XVII в. Ли Ю описва Го като едно от т.н. “четири изкуства”, наред с калиграфията, рисуването и свиренето на гучин. По това време живее и Хуан Лоншъ (около 1651-? г.), един от най-великите Го играчи на всички времена, за който сънародникът му У Чинюан по-късно казва, че ако е бил жив днес, е щял да бъде тринайсети дан. Въпреки това, в Китай през XIX и XX в., играта се намира в упадък. По време на Културната революция (1966-76 г.) държавата спонсорира само 30 професионалиста. У, сам често считан за най-добрия играч живял някога, на ранна възраст отпътува за Япония (възприемайки името Го Сейген).

След смъртта на Мао, Го започва отново да се развива и през 80-те години се основава сегашната професионална система. Днес китайските професионалисти не отстъпват на японските, но не могат да надделеят над един друг, още по-ранен приемник на Го: Корея.

Го достига Корея през II в. н.е. (или по-рано), а писмени сведения показват, че поне от V в. играта е широко разпространена и заема своето място в културата. Съвременната корейска Го асоциация Ханкук Киуон е основана през 1957 г.

Една съществена разлика между Корея и другите две Го страни в момента е, че играта няма конкуренти с по-висока популярност (като шоги в Япония и сянчи в Китай). През 90-те години корейските играчи показват значителни успехи срещу китайските и японските си колеги и поставят началото на корейското превъзходство на международната Го сцена. След тези постижения, дължащи се най-вече на изключителния И Чанхо (р. 1975 г.), голяма част от младежта е завладяна от играта. Появяват се извънредно силни нови играчи, в т.ч. И Сетол (р. 1983 г.), след победите му над Чанхо смятан от много за най-добрия играч в момента.

В последно време Китай е по-сериозният съперник на корейците, успявайки да спечели редица срещи след 2000 г., но все още Корея доминира международните турнири.


Литература

  • Andrew G (2006). 400 Years of Go in Japan. Richmond, VA: Slate & Shell.
  • Fairbairn J (1995). Go in ancient China.
  • Potter D (2001). Go in the classics. От: Bozulich R, ed. The Go Player’s Alamanac 2001 (стр. 6-11). Tokyo, Los Angeles, Amsterdam: Kiseido.
  • Power J (2001). A brief history of modern go. Пак там (стр. 84-127).
  • Go (board game), History of go, и др. (2008). От: Wikipedia, The Free Encyclopedia.
  • Go, Go history, и др. (2008). От: Sensei’s Library.
 
< Предишна   Следваща >

Последно във форума

Кой е тук?

В момента 3 госта онлайн
Член на Международната Го федерация Член на Европейската Го федерация